Кожарският занаят

Обработката на кожи е характерна за бита на всички народи, при които преобладава скотовъдството. Преди много векове, когато прабългарите идват на Балканския полуостров, донасят със себе си изкуството за обработването на кожата. Всичко в техния бит е било подчинено на изделията, които се правят от кожа. Жилищата им, съдовете, в които са съхранявали течности и хранителни продукти, облеклото им и всичко останало, което е касаело ежедневието им, е било от кожа.

Когато се заселват трайно на Балканския полуостров, Аспаруховите българи предават културата и технологията на славянския етнос, който вече трайно се е бил установил по тези земи. Близостта до Византия и наследството на траките оказват своето влияние върху изкуството за обработка на кожа, като най-вече тяхното влияние се усеща в естетизирането на продуктите, създадени от кожа.

Кожата се използвала за различни цели и се обработвала в зависимост от предназначението й. Най-проста е обработката на кожите, използвани за направата на торби, мехове за сирене, гайди и цървули. Торбите, меховете и гайдите се правят от кожата на малки животни (овце и кози). Само някои големи мехове (като тези на самоковите и видните) се правят от конски или волски кожи. За направата на цървули се използва свинска кожа. Кожата за гайди и мехове се остъргва след като изсъхне на сянка. Сложна била обработката на кожите, които ще се използват за направата на кожуси. Те се щавели с брашна, трици и морска сол. Обработването на «голи» кожи, т. е. на кожи без козина, използвани за направата на обувки, е специалност на занаятчии кожари.

Най-нагледно в табакханата е показан процесът на дъбенето, основен при производството на обработени кожи. Чрез използването на дъбилни вещества (неорганични и органични — растителни, животински и синтетични) се изменят коренно свойствата на кожата. Тя става устойчива на влага, на повишена температура, на химични вещества, микроорганизми и др., с което е годна за направата на различни кожени изделия. За дъбенето се използват растения, които съдържат дъбилното вещество танин. При дъба го има във всичките му части, при смърча, върбата в кората, при смрадликата – в листата. Обработената по този начин овча кожа се нарича мешин, а козята — сахтиян. Обработката на дебели кожи от едър добитък е подобна, но е по-продължителна. Кожите за гьон се дъбят най-малко 30 дни, а най-хубавият гьон се получавал за шест месеца.

Кожарството, свързано с дъбене на кожите, през последните десетилетия на XIX в. е означавано с термина табаклък. Този процес при обработката на кожата се извършва в помещения и дворища, наричани табакхани, разположени най-често в близост до реката. Най-важните съоръжения и инструменти, необходими при табаклъка, са: казан за затопляне на вода, постав, ямбаща (голямо дървено корито), менгеме (дървена преса за изцеждане на водата от кожите), наклонено, неподвижно закрепено дърво, върху което стържат кожите, наричано куспиа, саръци (пръти за пренасяне на кожите), бучаци (железа за стъргане на кожите), магарета (дървени подставки), чукалия, чукалница, динка (кутел за смилане на дъбовия плод или корите на дърветата). Промишленото кожухарство борави повече с турска терминология: леш, салкисване (стъргане), мазия (опакото на кожата), темарене (опъване на кожата), арч (ед. ч.) (престояване в дъбилна запарка), кюселе (вид гьон от волска или телешка кожа), аргас и т. н. (Вакарелски).